За метафора този път си избрах железниците. Из дълбините на подсъзнанието си може би правя връзка със скорошната жптрагедия. Не защото и този път "изживях" смъртта като всеки друг път. Може би и защото релсите са път едновременно обрасъл с тревата на запустяването и в същото време по него има движение. Пътища, които се пресичат много рядко (изключвам гарите), защото всяко кръстовище е опасно. А и за какво ли ти е кръстовище, щом не можеш да завиеш и да поемеш по другия коловоз. Да. Определено човешкият живот прилича много повече на колвоз, отколкото на класически междуградски (селски). Завоите са плавни и не можеш да сменяш посоката. Дали?
А докато пътуваме, наблюдаваме как номерираните колчета се изнизват и отмерват приближаването ни към последната гара. Тук няма крайъгълни камъни, а крайъгълни въпроси с номера: 1, 2, 3, 4, ... Или може би х,...., 4, 3, 2, 1// Кой знае? Може би поредният въпрос...?

За всеки един от нас са различни, но за всички ни са крайъгълни. Така сме свикнали. Нищо, че няма ъгли. Нищо, че се качваме от едно определено място и пристигаме в друго, пак определено. Всички сме с еднопосочен билет и в крайна сметка стигаме там, закъдето сме тръгнали.

Въпрос: Можем ли да слезем на някоя междинна гара? Можем ли да слезем и никога да не стигнем до онази последна гара, посочена в билета и която е една и съща за всички? Гара Смърт. Всеки би казал, че може да слезе. Но не означава ли това, че ние пътуваме без идея и без ясна цел до къде искаме да стигнем? Защото всеки в живота си иска да стигне до някоя гара, т.е. да постигне нещо. Ами осъзнаваме ли, че крайната гара е една за всички, без значение къде искаме да слезем?
Излиза, че можеш да избегнеш смъртта само ако нямаш цел в живота. Но не е точно така. Защото всички гари в живота си приличат по едно. Те са последни. Гарата, на която слезеш е последна и слезеш ли, влакът ти, твоят влак заминава и повече никога не се връща.
Всяка гара е последна.
Да скочим в движение? Къде? В нищото?

Пътуваме. Крайъгълните номерирани сълбове летят край прозореца, ту бавно, ту бързо. От време на време влакът спира на някоя гара и слизат хора. После продължаваме. Пътува в купето със своите спътници. В съседните купета пътуват други хора с други спътници. От време на време някой слиза и друг се качва, докато дойде и нашият ред.

Всеки си има билет с начална и крайна гара и посочено място. Понякога ни се иска да се сменим и да седнем на друго място. Дебнем да слезе някой и да заемем мястото му до прозореца. Има ли смисъл това? Да, от там ще гледаме навън по-добре, ще изживеем нещо красиво и разтърсващо, но ще ни промени ли и до каква степен? Всеки си има място. Да, можем да седнем до прозореца, но скоро ще се качи някой друг, чието място сме заели. И тогава се връщаме на нашето си място. Има ли смисъл да искаме да бъдем различни от това, което сме? Дори и да сме на кофти място, да духа от коридора и да е неудобно или някой чичка да клюма на рамото ни...? В крайна сметка всеки се връща на мястото си, било то добро или лошо. Докато се чудим къде да застанем, крайъгълните номерирани стълбове неумолимо отмерват приближаването на нашата гара. Не е ли по-добре да пътуваме съзнателно и на мястото си, макар и неудобно?

В първа класа трябва задължително да пътуваме на мястото си. В пътническия можем да се местим из целия влак :-))) По-интересно е, но можем да останем прави.
В крайна сметка всеки слиза на гарата си. Можем ли да изберем къде да слезем? Истината е, че не знаем коя е нашата крайна гара. На билета пише, но малцина могат да "четат". И дори и да си мислим, че ще изхитрим и ще слезем предварително или ще пропуснем гара Смърт, не става така.  Всеки от нас съзнателно или не, избира да слезе на гарата, написана на билета му. Въпросът е как ще го разбере и как ще го направи. Дали защото така е написано в билета или защото са му харесали алените макове по коловозите точно на тази самотна гара. И изведнъж е разбрал, че тази е неговата гара и пътуването му свършва тук.

Кондукторът хвърля последен поглед върху слезлите и дава зелен сигнал на машиниста. Докато все още в далечината се чува заглъхващия тътен на заминалия влак, един пътник оглежда самотната гара. Той току що си е спомнил, че зад малката гарова сграда е неговият отдавна напуснат дом.

Коментари

1. usmivkata - :)
10.03.2008 07:10

Проницателен,мъдър, дълбок и образен....
Деп, накара ме да настръхна за миг...да се замисля за много неща. Както и да си припомня ето това :)

http://www.youtube.com/watch?v=e0Nn_KRp-oM

2. deathwoman666 - постинга е добър, поздравявам т...
10.03.2008 07:36

постинга е добър,поздравявам те:)още спях като го четох,но се събудих:)) и вярно ме накара и мен да се замисля за някои неща:))))))

3. timmyd - Пълно със смисъл.
10.03.2008 08:57

Браво за което!

п.п.
Уж все си в коловоза, а може да поемеш в различни посоки. Дали можеш да смениш влака? Дали получаваш втори шанс?

4. depressed - ..
10.03.2008 11:53

Усмивке, щом си настръхнала, значи съм улучил някъде ;-) ФСБ - класика завинаги :-))

deathwoman666,
не знаех, че действам събуждащо ;–)

Тими, за въпросите ти в п.п. нямам категоричен отговор, но ми се струва, че той е "не".
Съдбата е игра, само че ние не сме играчи, а играчки в нейните ръце. И този втори шанс... Може би е само прекомпозиране, за да стигнем до целта си. Пътуването на всеки е различно.

5. timmyd - Да,
10.03.2008 12:20

но ако всичко е предначертано, това означава, че човек не носи отговорност за делата си. Според мен не е така, аз мисля, че по-вероятно е душата, която, раждайки се, избира влака, да има избор как да стигне до крайната гара.

6. cefulesteven - На места настръхнах. Като настр...
10.03.2008 13:06

На места настръхнах. Като настроение ми е познато без да съм успял да го построя като мисъл, както си успял. 

7. depressed - ..
10.03.2008 13:25

Прав си, Тими. Душата прави избора кое и как да се случи. Но колко от нас познават душата си в нейната пълнота и от това да знаят какво ги очаква?
Излиза, че в живота си избираме нещо предварително определено да изберем. Душата знае, ние - не. В този случай смисълът 
стои в това да разберем своя избор, този, който ще направим.

8. depressed - @cefulesteven
10.03.2008 13:27

Интересно ще е да прочетем твоята версия на настроението ;-)

9. deathwoman666 - е Събуждащо,не ВЪЗбуждащо :РРР
10.03.2008 15:58

е Събуждащо,не ВЪЗбуждащо :РРР

10. bodilo - Всички знаем
14.03.2008 16:59

кои са първата и последната гари.На началната ни качват,без да ни питат.И на последната ни свалят пак без да ни питат.Ние обаче можем да си изберем междинните гари.И точно междинните гари,според мен,ни правят различни хора!

11. candysays - ...Все едно чета себе си, Деп..
15.03.2008 10:58

Наистина. (без да омаловажавам твоя личен труд да напишеш това ;)

Същите метафори неведнъж са се въртяли и из моето съзнание. Още повече, че по някаква причина, имам слабост към гари, железници, крайпътни заведения, маковете покрай коловозите през май, обраслите, сякаш запуснати места.. и прочие, и прочие. Обичам ги.

Ето какво написах преди години:

ГАРАТА

Сред тихо поле от макове- 
тъжна гара,
лек вятър гони косите,
пластмасова чашка кафе,
запалена цигара…
Необятно небе се стеле отгоре,
и като вятъра е цигарата бездомна…

И се чувствам сякаш имам само това-
това кафе и тази запалена цигара,
и гледката от тази тъжна гара…
В тези мигове усещам
така осезаемо живота-
той струи през мен, през всичко-
и от този жив пулс се ражда 
на света красотата.

Но ето: цигарата е вече изпушена,
а чашката кафе- допита,
и аз трябва да тръгвам-
всичко ме подканя-
но накъде не зная…

И някак имам нужда от още нещо,
как исках още малко време…
Пустата тъга в живота 
вечно тлее, дреме…
Живота не би трябвало
да е такова бреме?…

18.04.2001

12. depressed - ..
15.03.2008 23:27

Да, Кенди, някои от символите ги използвах точно заради тебе. Говорим си, нали знаеш ;-)

Стихотворението ти е много силно. Това усещане, което те тегли нанякъде, но нямаш представа на къде и защо...